Тъпата сметка на тишината
В един момент осъзнах, че живея като призрак. Влизам, излизам, отговарям с „добре“, кимам с глава, а мозъкът ми е в постоянен режим на готовност – чака следващия мейл, следващия срок, следващия проблем. Когато слънцето залезе, съм изтощен като миньор след смяна, но вътрешно съм празен. Сякаш съм прекарал деня в офис под земята, а не на светло.
И тогава реших: тишина. Не като отшелник в манастир, а просто по-малко шум. По-малко съобщения, по-малко екрани, по-малко „трябва“. Започнах с „тихите вторници“ – ден, в който не пиша статии, не гледам телевизия, не се мятам по срещи. Просто съм. Чета книга, разхождам се по „Шишман“, гледам хората, слушам музика. Понякога просто седя на пейка до паметника „Альоша“ и гледам Бунарджика.
В началото ми се струваше, че губя време. Че не правя нищо „полезно“. Че изоставам. Но с всяка седмица усещах как мозъкът ми започва да се подрежда. Как мислите ми стават по-ясни. Как напрежението в гърба ми се отпуска. Как започвам да виждам цветовете по-ярко, да усещам вкусовете по-остро.
Един приятел, докато пиехме евтино вино в „Капана“, ме попита: „Е, и какво печелиш от тази тишина?“. Погледнах го и се усмихнах. „Печеля себе си“, казах. Не звучи грандиозно, но е достатъчно.
Оказва се, че в бързането да „правим нещо“, често забравяме какво е „да бъдем“. Че в гонитбата за успех изпускаме малките неща, които всъщност имат значение. Че тишината не е празнота, а пространство за мисъл, за съзерцание, за живот.
Да, сметката за тишината е скъпа. Изисква дисциплина, отказ от удобства, промяна на навици. Но е по-евтина от цената на прегарянето. По-евтина от цената на загубеното време. По-евтина от цената на изгубената душа.