В събота решихме да се поразходим с приятели до Храбрино. Като идеята беше да се поразходим малко над селото, да полежим на някоя полянка, след което да слезем в едно заведение, което предварително си бяхме набелязали, и да отпуснем душите. И за да можем да пием всички, решихме, вместо да ходим с коли, да хванем от автогара Родопи рейс, още повече че рейсовете са през един час и наистина са много удобни. Стигнахме до селото, оказа се обаче, че заведението, което имахме предвид, не работи – изглеждаше запустяло, може и да е фалирало. Решихме, че ще търсим друго. Беше около десет часа сутринта и на центъра нямаше много хора. Питахме един човек, средна възраст, за друго заведение – той се начумери и се направи, че не ни е чул. Един друг попитахме после, той ни насочи, ама с ченгел му вадехме думите. Не казвам, че всички хора в това село са такива, сигурно на такива сме попаднали. Защо ви разказвам тази история? Намерихме ние другото заведение и тръгнахме да се поразходим нагоре по пътеките над селото. Направи ми впечатление, че туристите, които срещаме, са много отзивчиви – всеки те поздравява отдалече и ти се усмихва, без да те познава, каже ти някоя добра дума. Аз в планината злонамерен човек не съм видял. И си викам: явно просторът на планинските пътеки влияе по друг начин на хората, Емил. Защото това сигурно са същите ония хора, дето в градовете и селата си са нечленоразделни, когато ги попиташ за нещо, и вечно намусени, но помиришат ли балканския въздух, стават други. Такива мисли ми се завъртяха в главата и реших да ги споделя.