Сигурно всички си спомняте от детските години оня разказ – никой не знае дали е легенда, или наистина събитията, описани в него, са се случили – за това, как Кубрат събрал четиримата си синове – Баян, Котарг, Аспарух и Кубер и нагледно им показал, че силата на един народ, на една общност е в съединението. Спомняте си като мен оная история с пръчките, които се чупят лесно, когато са отделени една от друга, и как, събрани в сноп, те не се ломят. Поучителна история, но както сочат последвалите историческите факти нито синовете на Кубрат са се поучили от тази история, нито пък техните следовници. Най-големите национални трагедии са ни сполетявали точно когато сме били като разпръснати пръчки и когато всеки е дърпал черджето към себе си. Припомних си тази история в близките дни покрай постоянно излизащите новини в пловдивската преса за несекващите скандали, които тресат фондацията, която работи за кандидатурата на Пловдив за европейска столица на културата през 2019 година – всеки ден някой хвърля някаква оставка, едни хора от пловдивската интелигенция застават срещу други, назначават се и се освобождават хора без ясни критерии, пълно разединение. Като оставим настрана факта, какъв културен престиж би донесло едно подобно събитие на нашия град, не може да подминем и това, каква концентрация на европейски пари и каква освежителна глътка за туризма и за икономиката на града би било, ако Пловдив стане европейска столица на културата. Струва ми се че това е кауза, достойна за това можещите и доказани през годините хора да загърбят лични интереси и амбиции и да слеят усилията си в един общ сноп – Пловдив го заслужава.