Дежа вю от вещите ми
Вчера, преди да заспя, се мъчих да реша дали наистина ми трябва трети комплект плажни кърпи. Не, не възнамерявам да отварям спа център. Просто се натрупаха, докато се опитвах да „оптимизирам“ дома си, подтикнат от безкрайните реклами в Instagram. Вместо да си почина, се оказах в битка с консуматорството – и то в собствения си хол.
Проблемът не е в кърпите. Проблемът е, че живеем в свят, където стойността на предметите се мери с лайкове. Минимализмът, който би трябвало да е освобождение, се превърна в нова мания за подреждане. Състезаваме се кой ще покаже по-„естетичен“ живот онлайн.
Преди година приятелка ми се хвалеше, че е свалила вещите си до 50. Петдесет! Попитах я какво точно включват. Оказа се, че броят включва 15 чифта обувки – „защото всяка дреха изисква подходящи обувки, нали?“, 7 шала – „защото добавят характер“ – и още куп други неща, които за мен бяха абсурд. Тя вярваше, че е постигнала просветление. Аз видях жена, която оправдава покупките си.
Иронията е, че минимализмът онлайн често изисква нови, дизайнерски кошници, кутии и органайзери. Проблемът не е в разхвърляността, а в самото притежаване на ненужни вещи. Все едно да спреш захарта и да я замениш със „здравословни“ алтернативи, които струват три пъти повече. И, разбира се, да снимаш и споделиш режима си в Instagram.
Наскоро помагах на братовчедка ми да подреди гардероба си. Тя беше решила да следва „капсулен гардероб“. Идеята е добра, но изпълнението беше… специфично. Изхвърли почти всичко, което не беше в определена цветова схема – бежово, сиво и черно – и го замени с нови, скъпи дрехи от един бранд. Всичко изглеждаше страхотно на снимките, които качваше. Но когато я попитах дали се чувства комфортно, тя призна, че предпочита старите си, по-цветни и удобни ризи. Те обаче не се вписваха в „естетиката“ ѝ.
Наистина ли сме стигнали дотам да жертваме удобството заради визията? Наистина ли оценяваме предметите според това как изглеждат на снимка, а не според ползата им? Не съм сигурен. Но тази вечер ще изхвърля онези плажни кърпи. Не защото съм постигнал някакво минималистично просветление, а защото ми писна да се чувствам като герой от антиутопия, където всички са обсебени от външния вид и чуждото одобрение. Просто искам място за книги. И може би – само може би – да ги чета, без да се чувствам виновен, че не ги снимам.