Моя милост не е много религиозен, но ако не ме лъжат паметта и беглите познания в тая област, един от седемте смъртни гряха е алчността. Днес обаче няма да ви разказвам за това, как практикуването му може да доведе до евентуално наказание в отвъдното, а как може да получи заслуженото в реалния живот. Имам един приятел още от ученическите години, та преди две-три лета се загаджи с едно момиче, което е завършило пловдивската художествена гимназия и се занимава с керамика. И миналото лято решиха да отворят малко магазинче – в известния пловдивски квартал Капана. Отвориха го, към магазинчето имаше нещо като работилничка, приятелката му работеше там, пък той продаваше в магазина – дребни джунджурии, колиета, обички, гривни, малки керамични пана, чаши, такива неща. И им тръгна много работата. Щото може да е криза, ама нещата им са на много поносими цени, при това авторски, и хората купуват – дали за подарък, дали за себе си. Видя хазяинът им – възрастен мъж, който живее над магазина, – че работата тръгна. Появява се преди три месеца и му съобщава, че има интерес и от други хора към помещението, ако искат да останат – наемът им става двоен. Приятелят ми е малко по-нерешителен и мекушав и като че ли беше готов да поддаде на рекета. Но гаджето му – безкомпромисна, организира се и за три дни намери магазин в съседната улица, даже на по-нисък наем от досегашния и организира пренасянето. Аз Емил Попов забелязвам, че помещението на стария им хазяин вече трети месец е празно, както много други търговски площи в Пловдив между другото. Няма да ви подценявам и да правя извод от разказаното. Само ще отбележа, че освен смъртен грях, алчността чисто житейски май е и доста непродуктивна. Не мислите ли?!