Blog

Светлината от монитора ме удря в очите точно в 20:42. В офиса в Бизнес парка е толкова тихо, че чувам само лекото бръмчене на климатика. Той се мъчи да поддържа изкуствена пролет в помещение, пълно с изтощени хора. В този час стъклените стени вече не изглеждат като символ на прозрачност, а като клетки на аквариум. В аквариум, в който се поддържа една много специфична форма на живот. Гледам списъка със задачи за утре и осъзнавам, че всяка една от тези строчки е просто малък дебит в сметката, която ще ми позволи да си платя уикенда в някое спа в Банско или Сапарева Баня.

Това е първият урок, който се научава по тежък път: почивката не е награда за добра работа. Тя е амортизационен разход. Когато планираш резервация в хотел с „релакс програми“, ти всъщност не купуваш удоволствие. Купуваш ремонт на повреди, нанесени от деветчасовия седещ режим и безкрайните имейли. Има нещо дълбоко абсурдно в това, че работим с цел да спечелим пари, които веднага връщаме на индустрията за „wellness“, за да се оправим от факта, че сме работили. Вещицата е, че този цикъл е перфектно затворен кръг. Ако не работим толкова много, няма да имаме бюджета за този ремонт. Ако не правим този ремонт, ще се разпаднем толкова бързо, че няма да можем да работим.

Видях го наскоро при един колега. Човек, който живее с графики и дедлайни като с религиозни догми. Той се върна от „презареждаща“ почивка в планината, но изглеждаше по-изтощен от преди да тръгне. Целият му уикенд беше структуриран като проект – точно определени часове за разходка, точно определени минути за медитация, точно определени калории за вечеря. Той не беше отишъл да почива. Отишъл беше да извърши техническо обслужване на собствената си психика. Приложи същия корпоративен натиск върху свободното си време. Когато превърнеш почивката в поредната задача в списъка си, просто пренасяш офиса в по-красива обстановка. Механизмът на стреса остава същият.

Корпоративната култура е станала майстор в това да продава „ремонтните комплекти“ като „придобивания“. Плодовете в офиса по четвъртък, абонаментите за приложения за медитация или „дните за емоционално благополучие“ не са проява на грижа. Те са превантивна поддръжка на машината. Никой не поставя масло в зъбчато колело, за да го „почете“. Прави го, за да не се заклини и да не спре цялата производствена линия. Когато компанията ти предлага йога в офиса, тя не се опитва да ти увеличи щастието. Опитва се да намали вероятността ти да се прекъсне в средата на критичен проект. Това е чист икономически прагматизъм, маскиран като човечност.

Проблемът е, че сме се научили да приемаме този разход като нормален. Гледаме цената на един луксозен спа пакет и не виждаме в нея цената на изгубеното време, прекарано пред екрана. Сметката е проста: ако един уикенд струва 600 лева, значи трябва да прекарам поне 60 часа в състояние на пълна подчиненост на корпоративната логика, за да го „избия“. Така всяка минута от свободното ми време е предварително платена с фрагменти от нервната ми система.

Всичко около нас – от цените на хотелите до маркетинга на витамините – е проектирано да ни напомня, че сме „изхабени“ и че има решение, стига да платим. Ние сме поколението, което купува „спокойствие“ в бутикови опаковки, за да компенсира хаоса, който сами сме създали, за да поддържаме икономиката.

Ставам, изключвам лаптопа и светлината. Утре ще се върна да довърша „ремонта“ на бюджета си, за да мога следващия месец отново да си купя правото да не ми мисля за работа.