Онлайн съчувствието – ритуал или емпатия?
Вчера изпуснах рождения ден на братовчедката. Не е трагедия, разбира се, но е достатъчно, за да ме накара да се замисля за цялата тая работа с онлайн съчувствието. Facebook ми изсипа десетки напомняния, после напомняния за напомнянията. И накрая – картинка с балони и надпис „Честит рожден ден!“. Сякаш това оправя пропуснатото време.
Не ме разбирайте погрешно – не съм безчувствен. Но тая повърхностна показност, нуждата да се „отбележи присъствие“ с дигитални символи, ме дразни. Всеки втори се чувства длъжен да реагира – да лайкне, да коментира, да сподели. Ако не го направиш – лош човек си, нали? Сякаш съпричастността се мери в реакции.
Наскоро един колега получи тежка диагноза. Още преди да му се разминали сълзите, във фирмения Slack тръгна вълна от съболезнования. Емотикони, окуражителни фрази, обещания за помощ. За секунди. Вярвам, че повечето бяха искрени, но не вярвам, че някой наистина имаше време да седне и да поговори с него, да му предложи реална подкрепа, нещо повече от няколко изписани думи. В четвъртък го видях да хапва сам в столовата, а „подкрепящите“ го обсъждаха служебните новини. Тогава разбрах – всичко това е просто дигитален ритуал.
Случи се и друго. Приятел публикува тъжен пост за починал близък. Под него се изсипа порой от съболезнования. Но забелязах, че повечето от коментиращите изобщо не познаваха починалия. Просто бяха част от „общността“ на приятеля ми, длъжни да покажат солидарност. Не е лошо, но е неискрено. Все едно се опитваш да погалиш куче, докато го снимаш с телефона.
И тук идва въпросът – какво значи това онлайн съчувствие? Истинска емпатия ли е, или просто социален натиск? Дали наистина се грижим един за друг, или просто се грижим как ни виждат другите? Аз съм склонен да вярвам във второто. Защото наблюдавам как хора, които не са си и помислили да се чуят с някого от месеци, изведнъж стават шампиони на съчувствието, щом стане дума за публична проява на солидарност.
Вчера, докато се оправдавах пред братовчедката по телефона, си дадох сметка, че истинското съчувствие е тихо и скромно. То не търси публичност, не се нуждае от одобрение. То се проявява в малките жестове, в искрените разговори, в подкрепата, която даваш, без да очакваш нищо в замяна. Онзи ден един съседски старец се разболя. Не видях вълна от Facebook постове, никой не организира дарение, но хората от квартала се сменяха да му носят храна и да го разхождат. Това е истинската солидарност.
И още един пример. В началото на годината се разболях от грип. Вместо да пиша във Facebook, че съм болен, просто се обадих на майка си. Тя дойде на следващия ден и ме гледаше. Без да иска нищо в замяна, само да ми е добре. Това е съпричастност, която не се мери в лайкове.
Затова съм скептик. Не вярвам на тези дигитални изблици на съчувствие. Вярвам на действията. Вярвам на хората, които са там, когато имаш нужда от тях, а не само когато е удобно. Вярвам на тези, които не се страхуват да бъдат уязвими и да покажат истинските си чувства.
От днес нататък ще се опитам да се фокусирам върху качеството, а не върху количеството. Ще се опитам да бъда по-искрен в отношенията си, да отделям повече време на хората, които са важни за мен, да правя малките жестове, които наистина имат значение. И може би ще се обърквам с графиците си от време на време. Но поне ще знам, че съм бил честен със себе си и с другите.