Имам има приятелка, която страшно много обича животни. Преди две-три години в един заден двор, който се намира на самата Главна в Пловдив – бяхме там по работа, в дворчето са разположени офисите на няколко фирми – видяхме един страхотен рижаво-бял котарак Чочо. Чочко много хубав котарак, един такъв набит, с едра главичка, отдалече си личи, че е мъжкар, обаче вързан. За първи път виждах вързана котка – ако щете вярвайте, вързан с едно въженце през врата, като куче. Стопаните – възрастни хора, гледат си го, обичат го Чочко, но ги е страх да не избяга и от обич го вързали. Възмути се много тая моя приятелка, седнахме да пием кафе след това – само за Чочко говореше. Викам си, доколкото я познавам, няма да свърши само с това. И наистина – на следващия ден издирила телефоните на разни дружества за защита на животите, звънила им, обяснила им какъв е случаят. И не знам дали са ходили и дали са задължили стопаните да отвържат Чочко, или пък те сами са стигнали до извода, че не е редна тая работа, но след време, когато минах оттам пак по работа, него го нямаше на дежурното място, но паничката с вода и с храна си бяха там. От офисите ми обясниха, че Чочко вече бил свободен – ходел, където ходи, но си се връщал винаги. Тая история от пловдивските задни дворове потвърди оная приказка – ако обичаш някого, пусни го на свобода, ако се върне, е твой завинаги. В конкретния случай може би е: ако се върне, е заради паничката с храна. Но при всички случаи – пусни го!