За дългия си стаж по пътуване в градски транспорт мога да си позволя да изразя прилика в поведението на хората, които го използват, с това в живота като цяло.
Като правило в живота никой не обича да бъде прецакван, затова още с влизането в автобуса тълпата се втурва с бърза крачка или леко потичване към свободните места, за да не бъде изпреварена. Погледът светкавично фиксира седалките, набелязва целта за части от секундата и тялото следва командите на мозъка. Да стоиш прав не е хава особено при скоростта, с която рейсовете на градския транспорт препускат по неравните пътища на града. Ако не си намериш място, рискуваш при рязко набиване на спирачки да попаднеш сред купчината хора, строполила се на пода, и да събереш съжалителните погледи на привилегированите седящи.
Всички знаем, че е учтиво да отстъпиш място на по-възрастен, но това е само теория, практиката показва друго. В живота би ли отстъпил мястото си в обществото на някой друг, при условие че ти си в печелившата позиция? Кой знае с колко пот на челото си го заел, изчаквайки човекът преди теб да стане и ти мигновено да се шмугнеш преди друг да те изпревари. Младежите днес използват едно много хитро оръжие, за да не отстъпят място – слагат слушалките в ушите, правят се на замислени все едно не виждат какво се случва около тях.
Никой не иска да се вози наобратно. В живота все пак трябва да впериш поглед в бъдещето, към нещата, които те очакват и можеш да промениш, а гледайки в миналото, това няма как да стане. Пък и пътуването наобратно може да ти причини главоболие.
Забелязвам и една ясно открояваща се тенденция при децата. Те още от малки добре са се ориентирали в живота, затова и искат да седнат най-отпред, за да имитират, че те карат автобуса. Ами да, който е най-отпред, него го следват всички останали и е хубаво още от малък да го знаеш. Ето така се възпитават лидери.